Умираме трудно, умираме трудно, за 4-ти пореден път…
Малко поредици през годините са успявали да запазят онези черти в себе си, които са ги направили популярни и по такъв начин са балансирали своите качества, че всяка част от поредицата да е, ако не по-добра предходната, то поне на същото ниво. Има и немалко провали и спад в екранното забавление от доста представители на трилогии, квадрилогии и тем подобни. Малцина са примерите за правилно прпорциониране на съставните си елементи и този път идва тази последна (засега) част от една култова екшън поредица с щастлив край.
Yuppie kay yay motherfucker!!!
Джон МакКлейн затвори телефона и излезе от кабинката. Така или иначе с Холи никога вече нямаше да бъдат сплотено семейство. Какво се обърка? Нима не хвърли всички сили за да изчисти небостъргача от онези странно говорещи противняци (въпреки че още вадеше стъкла от задника си), нима не мръзна като бездомно псе на онова летище, справяйки се с досадни охранители и добре екипирани терористи и пак заради мирът и разбирателството в семейството (е, и заради заплахата към страната му). Явно всичко е било напразно, но си струваше да опита за последен път, нищо че току-що беше изпратил в небитието псевдо братът на Ханс Грубер заедно с цялата му ловна дружинка. Поне изтребването на задници вървеше добре.
Постоянно си мислеше за децата си – какво трябваше да понесат покрай родителските им кавги и вечната борба кой е по-прав. Реши да си почине от всичко това, затвори се в себе си и се вглъби в работата – така не усещаше много силно болката вътре. Годините минаваха, с Холи продължаваха да се отчуждават, децата растяха без баща, той се принуди да премахне и без това оредялата си коса – поне ще заслепява лошите с лъснато до блясък теме. И за какво бе необходимо всичко това? За едно „другарско” потупване по рамото и едно фалшиво „Благодаря” изтръгнато от мазните усти на скапаните му шефове. Задници. Самовлюбени, шибани задници заслепени от алчност и вонящи на корупция. Искаше да отиде до ултрамодерните им офиси и да навре значката си в стиснатите им дебели задни бузи, но работата беше единственото което му остана (заедно с жалкият му пенсионен фонд).
Обяснение в любов на лошите – ще се лее кръв...
Преди броени секунди бе наритал един бъдещ обожател на дъщеря му Луси и тъкмо си мислеше, че е приключил за денонощието, когато му се обадиха за да се прави на ескорт на някакъв тип на име Матю Фарел. Напълно рутинно задължение, което можеше да бъде изпълнено от натегачите в службата, но трябваше да е той, от всички ченгета в града, точно Джон МакКлейн бе най-подходящ. Какво от това че беше 3 сутринта, майната му на няколкото часа сън, защо да не се направи на добрия чичко полицай и да стори едно добро дело за обществото. Изпсува наум и се насочи към адреса на този Фарел. Пред него се показа една неугледна сграда, сливаща се с еднообразността наоколо – сиви блокове, еднакви прозорци и задължителните ръждясали метални перила на противопожарното стълбище. Преглътна изнервеното си его и почука на олющената повърхност на вратата. В процепа украсен с паянтова верига се показа лицето на Матю-computer-geek-Фарел – зализано хакерче (писач на алгоритми) с ококорен поглед. След задължителния процес на легитимация Джон навлезе в кочинката на младежа и се озова в един напълно различен свят – на светещи монитори, пиукащи устройства и екшън фигурки, които той сметна за куклички. Тъкмо щеше да го подкани отново да си събира парцалките (и куклите), когато хакерчето се засили към прозореца и преди Джон да реагира, първият куршум разби стъклото на ситни парченца, а детектив Джон МакКлейн вече знаеше, че му предстои една трудна рутинна задача… Но поне имаше задници за изтребване. Изпсува (този път на глас) и се зае с ентусиазъм за 4-ти път…
„Say Hello to my baldy friend!” – този път потникът е в тъмен цвят...
Започнах малко прозаично това ревю (рецензия) на един от новите представители на тази стара поредица, понеже исках да го направя малко по-специално – доста години изминаха от третата част и бях се примирил, че ще си остане трилогия (нещо като хеттрик в киното), но през 2007 се изненадах истински, когато разбрах че се снима 4-та част. Стана модерно да се изтупват старите поредици от прахта и да се правят чисто нови продължения за радост (и в някои случаи за жалост) на стари и млади. В конкретният случай отново станах свидетел на познатата формула от предните части – екшън подплатен с ефектни каскади (малко CGI), хапливите забележки на Джон МакКлейн, интересно отборно сътрудничество между технологичен инвалид и хакер, за който няма електронни устройства с тайни. Искрено се смях при вида на Брус Уилис, койт ос емблематичния „празен поглед” гледаше всяко едно действие и дума от високотехнологичния речник на Матю Фарел (в ролята Джъстин Лонг) и потъваше в нямо изумление след новите (за него) и странни умения на младежа. Generation gap, какво да се прави.
Сред всички тези двоични кодове, IP адреси и алгоритми се открои и водещата лоша фигура на екрана. Тимъти Олифант (Hitman) се въплъщава в ролята на студенокръвния и пресметлив Томас Гейбриъл – недооценен програмист за когот парите са над всичко. Компания му правеха готина азиатска мацка, един проклет хамстер със завидни акробатични способности и цял куп други нещастници, които бяха отстранени от сцената по няколко зрелищни начина. Връщане към корените на поредицата, което ми хареса – имаше и няколко CGI момента, но те не развалиха общото ми впечатление за тази четвърта част. А очаквах да е зле, признавам си, след всички онези натруфени продължения на които станах свидетел в последно време, това се оказа завой в правилната посока. Което можем да отдадем на режисьора Лен Уайзман (Подземен свят) и Брус Уилис – след 12 години да успееш да изиграеш със същия ентусиазъм познатата роля на кораво ченге, което не умира лесно е постижение. Със същия успех мога да считам и завръщането на Харисън Форд като емблемата Индиана Джоунс.
Кочинката бързо се превърна в отломки – Чистота ще има доста работа...
Дори и факта, че традиционнните клишета от жанра присъстваха тук отново, не ме накара да погледна със снизхождение на тази част, появила се доста след третото превъплъщение на Брус Уилис – може и да съм пристрастен към цинично-издръжливия образ на Джон МакКлейн – въпреки всички добре познати елементи, това за мен е един успешен опит за продължаване на серията. Не зная дали ще има пета част (все пак чичо Уилис не е първа младост), но и тези четири части са достойни за етикета „култов екшън”. Какъвто и получаваме.
Ако трябва да подредя по лични предпочитания всички филми от поредицата, класацията би изглеждала така:
1.Die Hard
2.Die Hard 4.0
3.Die Hard 2
4.Die Hard with a vengeance
Die Hard 4.0
Субективна оценка на автора: 9.5/10
Автор: Кирил Вълков aka The Grim Reaper